В един голям и красив замък, обграден от зелени ливади и искрящи реки, живееше малко момченце на име Самуил. Той беше само на три годинки, но сърцето му беше смело и пълно с любопитство. Стените на замъка бяха от сив камък, покрит с пълзящ бръшлян, а от кулите се виждаха далечните снежни върхове. Всяка сутрин слънцето надникваше през дебелите завеси на стаята му и рисуваше златни ивици по пода. Птиците пееха весело на перваза на прозореца, сякаш специално за него. Самуил скачаше от леглото с радост и тичаше по студените каменни плочи с боси крачета. Мама и тате го чакаха всяка сутрин, за да му помогнат да се облече, но днес нещо беше различно в очите на малкия принц. Днес Самуил беше решил, че ще се облече напълно сам, без нечия помощ, защото беше смело и голямо момче.

Мама влезе в стаята с усмивка и нежно каза: „Самуил, хайде да се обличаме!" Но малкото момченце скръсти ръчички и поклати глава с решителен вид. „Сам!" — каза той с твърд гласец, и очичките му блестяха като две малки звезди. Мама се усмихна широко и клекна до него, за да го погледне право в очите. „Добре, смели принце — рече тя нежно — ще се опиташ сам, а аз ще бъда наблизо, ако имаш нужда от помощ." Самуил кимна важно и се обърна към стола, където бяха наредени дрехите му. Там го чакаха синя риза с малки звездички, уютни кафяви панталонки и чорапки с шарени мечета. Стаята ухаеше на лавандула и топъл дървен огън, а от прозореца се чуваше как вятърът шепне между кулите на замъка. Голямото приключение тъкмо започваше.

Самуил се приближи до стола и взе синята риза с двете си малки ръчички. Той я огледа внимателно от всички страни, завъртя я нагоре и надолу, и намръщи чело замислено. Ризата имаше предна и задна страна, но кое беше кое — това беше първата голяма загадка на деня. Малкото момченце я обърна с лицето нагоре и видя малката звездичка на джоба — „Звездичката трябва да е отпред!" — реши той с гордост. Пъхна главата си в отвора и се опита да намери ръкавите, но нещо не вървеше. Едната му ръка намери ръкава, а другата се мяташе из въздуха и не можеше да намери пътя си. Самуил се завъртя на място веднъж, два пъти, три пъти, и се засмя на глас от тази забавна игра. Накрая ризата седна на рамената му, малко накриво, но той беше доволен и горд.

Мама гледаше от вратата с ръка пред устата, за да скрие усмивката си, но очите й светеха от нежност и гордост. Самуил стоеше с ризата, завързана на едно рамо, и гледаше огледалото с изследователски поглед. В огледалото се виждаше малко момченце с разрошена коса и решително изражение, което изобщо не изглеждаше готово да се предаде. „Тате!" — извика Самуил с писклив гласец, и бащата дойде бързо по коридора, чийто стъпки ехтяха по каменния под. Тате клекна до сина си и рече с топъл глас: „Виждам, че ризата ти се бори с теб!" Самуил се засмя и поклати глава: „Не, аз се боря с нея!" Тате нежно помогна да се наместят ръкавите, без да закопчае нито едно копче, защото копчетата бяха работа на самия Самуил. Малкият принц пое дълбоко въздух и се хвана за първото копче с цялата си сила и концентрация.

Копчетата бяха малки, кръгли и хлъзгави, и пръстчетата на Самуил ги стискаха с огромно усилие. Езикът му надникна от ъгълчето на устата — знак, че момченцето е дълбоко съсредоточено. Първото копче се измъкна два пъти, три пъти, но Самуил не се отказа нито за миг, защото беше смел и упорит. „Влез там!" — прошепна той на копчето с нахмурено лице, сякаш можеше да го чуе. Тате стоеше до него тихо и търпеливо, готов да помогне само ако бъде помолен. Изведнъж — щрак! — първото копче се закопча и Самуил вдигна ръчички нагоре с победен вик. „Ура!" — извика той толкова силно, че ехото се разнесе по цялата каменна кула. Тате го прегърна и каза: „Браво, смели мой принце, ти го направи!" Самуил светна от гордост и се захвана за второто копче с нова сила.

След ризата дойде ред на панталонките — кафявите с малки джобчета отстрани. Самуил ги взе и седна на пода с кръстосани крачета, готов за следващото предизвикателство. Той пъхна единия крак в единия крачол и се намести удобно, усмихвайки се самодоволно. После пъхна и втория крак — но в същия крачол, и изведнъж двата му крака бяха заедно като в торба. Самуил се опита да стане и се строполи на меката килимчена постелка с весел смях. Мама дойде до него и седна на пода до него, а двамата се смяха заедно дълго и от сърце. „Виждаш ли тия две дупки?" — рече мама нежно, посочвайки двата крачола. „Един крак — една дупка!" — обясни тя с усмивка. Самуил кимна сериозно, сякаш научи най-важното правило в света, и се захвана отново.

Този път Самуил внимателно пъхна левия крак в левия крачол и дясния крак в десния крачол — и панталонките се плъзнаха нагоре съвсем правилно. Той скочи на крака и се завъртя пред огледалото, оглеждайки се от всички страни с радостен блясък в очите. Панталонките бяха малко наклонени, а ластикът беше завъртян на страни, но Самуил смяташе, че изглежда великолепно. Мама го погали по главата и каза: „Вижте само — истински принц!" Самуил се изправи гордо и сложи ръчички на хълбоците си като истински герой. Но приключението не беше свършило — на пода го чакаха чорапките с шарените мечета и те изглеждаха също толкова предизвикателно. Самуил ги взе и ги огледа внимателно — едната имаше мече с червена шапчица, а другата — мече с жълта. Той седна на пода и пое дълбоко въздух, готов за последната битка.

Чорапките бяха малки и еластични, и пръстите на краката се забиваха в тях като непослушни малки червейчета. Самуил стискаше чорапката с двете ръчички и дърпаше с цяла сила, но тя се разтягаше и пак се свиваше. Езикът му пак надникна от ъгълчето на устата — знакът за пълна концентрация беше ясен. Тате застана до него и рече: „Опитай да я разтвориш с двете ръце, като отваряш уста." Самуил го погледна, после погледна чорапката, и я разтвори широко с двете ръчички. После бързо пъхна крачето вътре и издърпа чорапката нагоре с победоносен вик. „Мечето гледа нагоре!" — извика той радостно, защото шареното мече беше точно на правилното място. Втората чорапка мина дори по-лесно, и след секунди двата крака на Самуил бяха обути в шарените мечета. Стаята беше изпълнена с топлото ухание на дърво и лавандула, и с радостния смях на малко момченце, което тъкмо беше победило голямо предизвикателство.

Самуил застана пред голямото огледало в коридора и огледа себе си от глава до пети с широка усмивка. Синята риза с звездичките беше закопчана — вярно, не съвсем право, но закопчана! Кафявите панталонки стояха на хълбоците му, а шарените чорапки с мечетата весело стърчаха на краката му. Мама и тате застанаха зад него и двамата се усмихваха с влажни очи от радост и гордост. „Самуил, ти се облече напълно сам!" — каза мама с нежен, топъл глас. Самуил се обърна към тях и ги прегърна с двете ръчички колкото можеше по-силно. „Голям съм вече!" — каза той с гласец, пълен с гордост и щастие. Тате го вдигна нагоре и го завъртя из коридора, а смехът на малкото момченце ехтеше по каменните стени на замъка. Слънцето грееше ярко през прозорците и рисуваше дъгови петна по пода, сякаш и то празнуваше заедно с тях.

Тази сутрин Самуил научи нещо много важно в своя красив замък — че с търпение, смелост и малко смях всичко е възможно. Той разбра, че когато се опитваш сам, грешките не са страшни, а само стъпки по пътя към успеха. Мама и тате бяха до него не за да правят нещата вместо него, а за да го подкрепят с добра дума и с нежна усмивка. Самуил слезе по широкото стълбище на замъка с горделива стъпка, облечен в своите дрехи, наредени от собствените му ръчички. Слугите в замъка го поздравиха с поклон и той им се усмихна широко и добросърдечно, защото беше добро и мило момченце. На закуска той яде с апетит и разказа на всички как е победил копчетата, панталонките и чорапките. Всички се смяха и го аплодираха, а Самуил светеше от щастие като малко слънце. От тази сутрин нататък, всеки ден малкият принц се обличаше сам и всеки ден ставаше все по-уверен и по-смел. Защото добротата и смелостта растат заедно, когато около теб има хора, които те обичат и вярват в теб.