Латинка Златна
- Гърлици

Vizualizează 1/10

Замисляли ли сме се в какво време живеем? Замисляли ли сме се и за времето, през което живеем? В 21 век вместо да постигнем нещо по-интелектуално и по-истинско, ние се сблъскваме с много различни съмнения, разочарования, обвинения и интриги. В книгата с кратки разкази от Васил Тоциновски старият професор в разговор със своите любими гърлици научава, че трябва да премълчи истината, защото „нея никой не иска да я чуе.” За много хора истината е почти неудобна. Ако има човек, на когото да я споделиш и той да я разбере, добре, но злобата и завистта надделяват и не знаеш как ще я възприемат и как ще се обърнат срещу теб, за да ти навредят. Някои хора сякаш само за това живеят – да вредят на другите. Да не смееш да кажеш нито болката си, нито радостите си поради бездушието и безчовечието, което ни заобикаля. Навярно, по подобен повод, френският писател и публицист Жорж Бернанос е казал: „Да мълчиш – какъв странен израз! В крайна сметка това мълчание ни пази”. Но дали наистина трябва да се премълчи истината? Дали трябва да премълчиш, че си жив? Посланията на Библията явно сочат, че Иисус Христос заявява: „Аз съм пътят и истината, и животът” (Иоана 14:6). И него не Го приемат, но Той през цялото време казва Истината, за да я вкорени в нас, човеците, защото знае, че ще се намери поне един, който ще се събуди… Който ще се спаси!
Достатъчно лоши станаха хората и трябва да се учим от живота. Старият професор, стигнал до някои прозрения, се усамотява. Той започва да прави сравнения с миналото и настоящето, като ги свързва със спомените, които са му носили положителни емоции. Разказва също за нравствените ценности и традиции, за добрите отношения между възрастните, младото поколение и децата в семейството, и за безграничната родителска любов, които е имало преди, и как думата на възрастния – главата на семейството – е била закон. Всеки човек има свой свят, в който живее. Така е и със стария професор, който, въпреки разочарованията, които го заобикалят, запазва доброто в себе си. Той не пропилява страданията си, а от тях извлича поука, че „животът е един и е кратък”; че трябва да ,,живеем собствените си мечти”, защото те са нашите приятели, които ни водят в бъдещето. Чрез страданията той стига и до великата истина и мъдрост, че Божествената любов върши чудеса: „Нямам време да не обичам хората, които ме мразят, защото съм напълно посветен на обичта.”

Рецензент: Латинка-Златна, Ловеч, България