Ваня Ангелова
- Либрето за пустинята

Прегледай съдържанието

Всеки път, когато по силата на въображението се
забърквам с кервана на смъртта, преминаващ през
пустинята Дейр ез-Зор, когато със способността на
сетивата си мога да почувствам до своите гърди
студенината на вкочаняващото се бебешко тяло, стенещо
едва доловимо от болка, умиращо от гладна смърт заради
осакатените ми зърна… или, призовавайки емоционалната
си памет, аз започвам да дишам в един ритъм с избягалата
от ятагана девственица – моето самодоволно перо,
изпълнено с гняв, дълго се гърчи като змия по жълтите
спомени на пясъците, докато не се сблъска с първата кост,
и замръзва. А вътре в мен със силно тракане се кикоти
скелет, гаврейки се със смелостта и арогантността ми,
сякаш ми казва: – Това е всичко, погледни! – Вече схванах
този животински метод за неописуемо човешко унижение,
както и чудовищната мярка за безпрецедентно мъчение и
невиждана мъка, и то до такава степен, че сега мога да си
позволя да предам всичко в конкретна форма и строфа. И
тъй като дори докосването до тази тема с пръстите на
жертвата, която по никакъв начин не е свидетел на всичко
това, отнасям към областта на правото, то тук, като
хваната на местопрестъплението, изхвърлям в кошчето за
боклук всичко, което съм размазала, надробявайки го на
малки парчета. Сигурна съм, че същата тази съдба би
могла да постигне и опита ми да изложа своята
автобиография, отнасяща се до Медс Йегърн*, чийто
ищец се оказва моето натруфено въображение, или моята
бъбрива муза, но не и стогодишното мълчание на
челюстите ми, набити с пясък; но не и порочният,
непрекъснато нарастващ в ушите ми синтетичен шум на
реката от истинска кръв.