Adnotare
Луната - старата кокетка,
махна сребърната си наметка.
Свитата събра превзето,
напусна бавничко небето.
Ефирна нощница облече,
оттегля се за отдих вече.
И нали е в женски род,
намаза си лицето с плод,
да е младолика и сияйна,
че красотата е нетрайна.
Сама старателно постели
легло от облаци дебели.
Изтощена, но щастлива,
зави се със мъглата сива.
Духна светлата звездичка,
блещукаща като свещичка.
Прозя се отегчено, морно,
заспа като дете покорно.